Читать онлайн «Уилям Пол Йънг Кръстопът». Страница 37

- Да - потвърди Бил, - именно затова сме тук… да, господине, защото сме пазители на стените. На всичките стени. И мога да ви уверя, че сме много опитни пазители, така си е, всеки от двама ни през цялото време пази стените, и добре при това, защото сме наистина добри в онова, което правим… - Гласът му заглъхна, защото той не успя да измисли как да завърши изказването си.

- А също така сме и градинари - взе отново думата Сам. - Ние плевим всичко наоколо.

- Плевите ли? Та навред аз не виждам нищо друго освен плевели.

- Не сте прав… Господине, моля да ни извините, но ние сме специалисти в това, което вършим… а именно - в опазването на стените и плевенето. - Докато изричаше последното, Сам се оглеждаше, очевидно търсейки нещо, което, щом откри, направо грейна. - Виждате ли ето там, господине?

Той посочи с късия си и дебел пръст, направи няколко крачки встрани от пътечката и изтръгна изпод един голям камък някакво растение заедно с корена. С доволен вид вдигна красива дива роза, която като че ли изсъхваше с всяка изминала секунда само от допира му, а не толкова, защото бе изкоренена.

- Но това е цвете! - възкликна Тони.

Сам внимателно разгледа розата.

- Не, не е! Това е плевел. Виждате ли, има цвят, следователно е плевел. Освен това е покрито с отвратителни, стърчащи… ъъъ…

- Бодли - помогна му Тони.

- Да, именно, бодли. Че защо са му на едно цвете бодли? Това е плевел! Такива плевели ние изкореняваме и изгаряме, за да не се разпространяват. Това ни е работата и сме много умели в тази работа… Така си е.

- Добре тогава - каза Тони възмутен, - това е моята земя и аз казвам, че вече ви е забранено да изкоренявате и изгаряте цвет… плевели, пък били те и с бодли. Ясно ли е?

Двамата придобиха изражение на деца, хванати да крадат бисквити от шкафа.

- Сигурен ли сте? - попита Сам. - Ами ако плевелите избуят навсякъде с техните отвратителни цветове и бодли…

- Да, сигурен съм! Край на плевенето. Ясно?

- Да, господине - промърмори Бил. - Но няма да кажа на другите, не, няма.

- И други ли има? - попита Тони. - Колко са?

- Стотици! - отговори Бил на секундата. После погледна Сам, вероятно за разрешение или подкрепа, но тъй като

Е другият остана безизразен, продължи: - Добре де, хиляди. Ние сме хиляди. - Той направи пауза, за да помисли. - Ако грябва да съм честен, милиони сме… Пазим стените и из-

I кореняваме плевелите, защото това ни е работата… да пазим стените… милиони и милиони сме… пазим и плевим.

- Тогава искам да се срещна и с тях - каза твърдо Тони.

- Не е възможно - отвърна Сам с фалшива угодническа усмивка.

- Защо?

- За-щото… - започна Бил, очевидно търсейки удовлетворяващо обяснение. - Защото всичките сме невидими, ето •шцо. Невидими! Милиони невидими плевящи пазители на

I стените.

- Но аз ви виждам - възрази Тони.

- Ами нямахме кой знае какъв избор - обясни Бил. -Когато те ви изпратят да свършите някоя работа, подобре

; да направите каквото са ви казали, в противен случай…

Сам пак плесна Бил по тила и се обърна към Тони със

I своята подправена усмивка.

- Кои са те? - поиска да узнае Тони.

- Както знаете - започна Сам, - във всяка успешна организация си има йерархична структура, която определя вътрешния ред. Личностите, заемащи нейните степени, гези… - Той погледна Бил, сякаш обяснението му бе преминало в някакво упражнение.

- Благодетели - даде Бил очаквания от него отговор.

- Именно - потвърди Сам. - Та тези благодетели ни помолиха да изпълним ролята, възложена ни от нашата

организация, която се състои в това да изпълним… - Той отново погледна спътника си, който кимаше утвърдително, сякаш сравняваше изказването му с някакъв запаметен сценарий.

- …задължението и отговорността - довърши Бил.

- Точно така - кимна Сам. - Да изпълним задължението и отговорността да ви посрещнем и да ви разясним защо е добре да стоите далеч от нас, което е за ваше добро, разбира се.

- Да стоя далеч от вас? - учуди се Тони. - Искам да се срещна с вашите „благодетели“.

- О, това не е възможно - изломоти Бил и поклати глава.

- И защо не е възможно?

- Защото… ще експлодирате, ето защо не е възможно, ще се разлетите на милиони и милиони парченца. Малки парченца кости и плът и други отвратителни неща ще се пръснат в милиони посоки… ще бъде грозна картинка, или по-скоро умерено красива по отблъскващ начин.

Докато Бил говореше разпалено, Сам кимаше многозначително. В очите му обаче като че ли се четеше разкаяние и долната му устна потрепваше.

- Ще експлодирам? - възкликна Тони. - Наистина ли смятате, че ще повярвам на всичките глупости, които ми наговорихте? Мисля, че е време да ми кажете истинските си имена.

Ниският погледна по-високия.

- Наистина ли трябва да го направим, Самонадейко? Имам предвид, да му кажем истинските си имена.

- Ти току-що издаде моето име, празноглавецо! - извика другият с израз на крайно раздразнение. Никога няма да се научиш! - После се обърна към Тони и с надменен тон продължи: - Е, вече знаете името ми, то е Самонадейко. -Той отново се поклони леко, гледайки Тони все така арогантно, след което посочи с глава към спътника си. - А този глупак е Тиранчо. Преди се казваше Блъф, но наскоро беше

I понижен и… - Той се наведе леко към Тони, сякаш готвейки * се да го посвети в някаква тайна: - …Сигурен съм, разби-I рате каква е била причината за това.

- Казвате се Самонадейко и Тиранчо? - повтори имената им невярващо Тони. - Това е най-тъпото нещо, което съм

, чувал някога. Кой ви лепна тези нелепи имена?

- Ами вие, разбира се - изтърси Тиранчо и моментално получи плесница по тила.

- Замълчи, тъпоглавецо - изръмжа Самонадейко. - Не | можеш ли просто да държиш плювалника си затворен? Его I ще те изяде за обяд и това ще е краят на…

- Тихо! - заповяда Тони и за негова изненада и двамата млъкнаха на мига и се обърнаха към него. Забеляза, че във високомерните им изражения се прокрадна страх. Избягваха да срещнат погледа му, гледаха или в земята, или настра-

\ Ни, един към друг. - Тиранчо, какво имаше предвид, когато I каза, че аз съм ви дал тези имена?

Тиранчо взе да пристъпва нервно от крак на крак, явно I напрежението в него растеше. Накрая не издържа:

- Не ни позна, нали?

- Трябва ли да ви познавам? Вие сте просто двойка шутове!

- Но ти ни даде имената, или по-скоро бяхме кръстени ма твоите поведения и характерни черги. Ние сме част от теб. Ние сме твоята самонадеяност и твоята тираничност.

- Те говорят истината, Тони - чу се гласът на Баба, която внезапно се бе появила до него. - Те са тук, защото ти

I им предостави място в душата си и им даде глас. Реши, че имаш нужда от тях, за да успееш.

Двамината не подозираха нищо за присъствието на Баба I И не чуваха думите й, но нервността им видимо нарасна.

- Натрапници! - каза Тони, с което искаше да увери Баба, I че е започнал да разбира.

- Натрапници? - извика Самонадейко. - Как ще сме натрапници? Ние живеем тук. Имаме право да сме тук!

- Това е моята земя, моята собственост - рече твърдо Тони, - и аз не…

- Какво? - изпищя Тиранчо, опитвайки се да изглежда по-голям и свиреп. - Кой ти каза, че това е твоя собственост? Достатъчно търпяхме наглостта ти. Иде ми да дойда ида…

- И да направиш какво? - попита го Тони.

- Ами… всъщност нищо, просто си мислех… - Тиранчо сякаш се смали още повече при това открито предизвикателство.

- Знаете ли какво? Вие двамата сте просто мъгла, разхищение на пространство, илюзия за нещо, което смятах, че ми е нужно, за да успея.

- Но ние действително ти помогнахме. Не постигна ли успех? - попита Самонадейко и за момент го погледна в очите. - Ние наистина постигнахме успех, заедно. Длъжник си ни! - изхленчи той и отново наведе глава, тъй като не издържа погледа на Тони.

- Длъжник съм ви? - повтори Тони, потресен от онова, което осъзна. - И какви успехи съм постигнал посредством самонадеяност и тираничност? Ако действително съществувате, защото съм решил, че имам нужда от вас, то аз съм по-голям глупак и от двама ви, взети заедно. Не съм имал нужда от вас, имал съм нужда от честност, почтеност и…

- Плевели! - прекъсна го Самонадейко.

- Какво?

- Плевели. Честността и почтеността са плевели, цветни и трънливи. Противни бурени!

- Срещни се и с другите - насърчи го Баба, която през цялото време бе останала до него.

- Отведете ме при другите - нареди Тони на двамата - и не ми дрънкайте повече глупости за експлодиране.

- Можели само една малка молба? - попита не толкова ниският, в чието държание не бе останала и следа от само надеяност. - Би ли казал на Его, че сй ни заставил да тс I отведем при него, че не сме имали избор?

- Его? Той ли е вашият благодетел ? - Тони изчака, докато двамата кимнаха. - Значи Его е шефът ви?

- Да - призна Тиранчо. - Той има повече власт от нас и ни казва какво да правим. Но няма да е доволен, че сме те отвели при него. Той е пряк подчинен на големия шеф… Опа! - Той сбърчи лицето си в очакване на поредния плесник, но Самонадейко стоеше чинно, с изражение на предпазливо примирение.