Читать онлайн «Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис». Страница 54

Само Мейси, която седеше между тях на централната седалка, като че ли не се влияеше от температурата и почти подскачаше от нетърпение.

- Стигнахме ли? - попита тя, поглеждайки към джипиеса на таблото.

- Още един километър и половина - отвърна Еди. - И ако ме попиташ още веднъж, ще те оставя да я изминеш пеша!

През жълтеникавата мараня започна да се оформя нещо - висока стръмна скала, която се простираше от единия до край на хоризонта, изсечена от наводненията на Нил преди милиони години. Но когато се приближиха, Нина забеляза някаква тъмна цепнатина, издълбана в нея, нещо защитено от безмилостното слънце.

- Еди, видя ли го? Може да е нашият каньон!

- Може би - съгласи се той и се отправи към него.

Спряха в началото на каньона. Нина излезе от джипа и си сложи бейзболната шапка, доволна, че се е измъкнала от омаломощаваща жега в лендроувъра, дори това да означава­ше да се изложи на безмилостните лъчи на слънцето. По­гледът ѝ беше привлечен от нещо в стената на каньона.

- Погледни тук. - Скалата имаше блед сивкавожълт цвят и отразяваше слънчевата светлина, но на места тя све­теше по-ярко, блещукайки.

- Това сребро ли е? - попита Еди, забелязвайки тънките жилки в камъка.

Мейси свали слънчевите си очила, за да види по-добре.

- Сигурно оттук идва името му. Смятате ли, че има и още?

- Трябва да има - рече Нина. - Това би оправдало идва­нето чак дотук. Египет почти няма сребърни залежи, затова среброто е било толкова ценено тук. Всеки, открил сребърна жила, забогатявал.

Еди погледна към каньона, който се издигаше под малък ъгъл. Ширината му беше достатъчна, за да мине лендроувърът, само на отделни места имаше паднали камъни, кои­то можеха да се окажат препятствия.

- Интересно, дали е останало нещо? Може би ще успе­ем изстържем достатъчно за сребърна чашка за яйце.

Нина се ухили.

- Можем да проверим.

Те се върнаха при джипа. Еди внимателно подкара дифендъра към каньона и навлезе в сянката. Не след дълго на­клонът се увеличи, завоите станаха по-остри.

Нина забеляза нещо встрани и накара Еди да спре.

- Мисля, че това е нашата сребърна мина. - В скалите бяха изрязани няколко правоъгълни ниши. - Но май ще се разминеш със сребърната чашка. Всичко е било отнесено.

- Е, тогава да върви по дяволите. Все пак май сме по­паднали на правилното място.

- Нали ви казах! - обади се Мейси. - Сега остава просто да следваме посоката на Меркурий от зодиака и ще я намерим.

- Не знам - отвърна скептично Еди. - Мога да приема храм, погребан в пясъка, дори нещо с размера на Сфинкса… но пирамида? Малко е трудно да не бъдат забелязани.

Той отново подкара лендроувъра. Теренът стана още по-стръмен, стените започнаха да се сближават. Дифендърът направи още един завой и навлезе в тесен канал, отвъд кой­то се виждаше само открито небе. Бяха стигнали до края на клисурата.

Щом излязоха от каньона, Еди спря и провери компаса и джипиеса, преди да посочи с пръст.

- Това е пътят, който ни показва зодиакът. Мейси, в ра­ницата ми има бинокъл - ще ми го донесеш ли?

Мейси му го подаде.

- Виждаш ли пирамидата?

- Шпионирам и с моето малко око забелязвам нещо, ко­ето започва с буквичката… “п”.

- Пирамида?

- Пясък - предположи много по-реалистично Нина.

Еди кимна.

- Тонове пясък. На какво разстояние би трябвало да се намира?

- Един атур - рече Нина. - 6, 85 мили.

Той огледа навсякъде, но не забеляза нищо.

- Със сигурност няма нищо забележително. - Той въве­де нови координати в джипиеса. - Ако се намира тук, това ще ни отведе право при нея.

Те потеглиха отново. Обширната пуста равнина се про­стираше на всички страни. Нина не сваляше поглед от джи­пиеса, чийто дисплей отчиташе разстоянието. Четири мили, три, две… Пред тях все още не се виждаше нищо, никакви изгубени паметници не се подаваха над дюните. Тя поглед­на Мейси. С всеки изминат метър нетърпението, изписано на лицето на младата жена, видимо чезнеше.

Една миля. Все още нищо. Еди отново погледна към Нина, изражението му предупреждаваше за приближаващо­то разочарование. Половин миля. По-малко. Пейзажът пред тях не се различаваше по нищо от онзи, който бяха остави­ли зад гърба си.

Джипиесът изпиука.

- Това е - каза Еди и спря лендроувъра. - Стигнахме.

Мейси изскочи от колата и огледа безкрайната гола пустиня.

- Аз… не разбирам - рече тя и изтича от другата страна на джипа с надеждата да види нещо различно. - Тръгнахме по следите, намерихме сребърния каньон… защо я няма?

Нина сложи съчувствено ръка на рамото ѝ, а Еди се измъкна от джипа, за да огледа обграждащата ги равнина.

- Хей, всичко е наред. Все пак може да има части от нея, погребани под пясъка.

- Само части от нея?

- Ами обикновено така става в археологията - много рядко се случва да бъде намерено нещо непокътнато.

- Но тези, които вие намирате, са непокътнати. - За го­ляма изненада на Нина, Мейси като че ли всеки момент щеше да се разплаче.

- Хей, хей, какво има? - попита тя. - Та ние още не сме започнали да претърсваме района. Може пък да открием нещо.

- Не, няма - заекна Мейси. - Тук няма нищо. Само ви изгубих времето, едва не ви убиха, и то за нищо! О, Боже, толкова съжалявам!

- Какво! За какво съжаляваш? - попита безпомощно Нина. - Мейси, защо си толкова разстроена?

- Защото… защото доктор Бъркли се оказа прав за мен! Както и професорът ми, и учителите в гимназията… и самата вие.

- Прав… за какво?

Мейси не можеше да я погледне, сълзите се стичаха по бузите ѝ.

- Аз…аз… съм безполезна - една успя да промълви тя.

- Не, не си - възрази Нина, стресната от внезапния и то­тален срив в самочувствието на младата жена. - Защо гово­риш така?

- Защото е вярно. През целия ми живот не ми се е нала­гало да работя. Винаги съм получавала онова, което поис­кам, само защото съм богата и красива, и популярна, и хора­та се готови да правят разни неща за мен. - Тя наведе неща­стно глава. - И този път, само този път, когато наистина се опитвам да докажа, че мога да постигна нещо… се провалям и провалям всички около мен! Аз ви провалих!

- Не си - рече Нина. - Честна дума, не си. Ти сама го каза - ако не беше ти, Озир щеше да се измъкне със зодиака и никой нямаше да разбере. Освен това си постигнала нещо сама. Спечели си място на разкопките.

- Само защото мама се обади да поиска услуга. О, Боже… - Тя вдигна глава. - Исках да бъда като вас, защото си мис­лех, че сте готина. Не осъзнавах колко много сте работили, през какво сте преминали. Мислех, че ако се опитам да бъда като вас, всичко ще се нареди така, както винаги… но съм се лъгала и сега се оказахме на това ужасно място, без да има налице нищо. Нищо!

Нина не знаеше какво да каже. Вместо това прегърна хълцащото момиче през раменете, опитвайки се да го утеши.

- Съжалявам - избъбри Мейди. - Наистина съжалявам.

- Няма нужда да ми се извиняваш за нищо - увери я Нина. - Все пак ще огледаме района. Може пък да открием нещо.

- Няма да открием - отвърна нещастно момичето.

- Ей! - рече Еди и скочи от лендроувъра. - Стига с тия пораженчески настроения! Тъкмо успях да отърва жена си от тях; не искам сега ти да започваш!

Нина се накани да го смъмри за нетактичността му, ко­гато осъзна, че настроението му се е променило; противното му поведение беше умишлено.

- Какво има? - попита тя. - Познавам тази физиономия - намерил си нещо.

- Да, намерих. Не е пирамида, но е направено от човеш­ки ръце. - Той посочи на северозапад. - Ей там.

Нина не видя нищо, освен пясък и скали.

- Къде?

Той ѝ подаде бинокъла и отново посочи.

- Онези скали, които са във формата на буквата „Г”?

- Да?

- Това не са скали.

Бинокълът ѝ разкри нещо ново. Два камъка, единият лежеше водоравно на земята, допрян до основата на другия, който се издигаше над пясъка.

Камъни… със заострени върхове. Не скали.

Блокове.

Със същия размер и цвят като онези, които бяха използ­вани за строежа на Озириона.

- Господи! - ахна Нина. - Това е сграда!

- Онова, което е останало от нея, всъщност - рече Еди.

Мейси погледна единия, после другия, питайки се дали не разиграват някоя грозна шега, преди да осъзнае, че не е така.

- Чакайте, да не би наистина да сте намерили нещо? - попита тя и плаха усмивка озари лицето ѝ. Тя бързо скочи в лендроувъра. - Хайде, да тръгваме!

- Хей! - възкликна развеселената Нина. - Ще ми се и аз да можех да се движа толкова бързо.

Еди я прегърна през раменете.

- Добре се справяш.

*

Двата каменни блока се оказаха останки от малка пост­ройка, със стени приблизително три и половина на три и половина метра, които едва се подаваха над пясъка. Дебе­лината на блоковете означаваше, че вътрешността е била още по-малка. Ако това наистина е било жилище, то затвор­ническата килия би изглеждала по-просторна от него.

Но Нина имаше друга теория.

- Това е маркер. Наблизо няма никакви природни забе­лежителности, затова е трябвало да си построят някакъв. Но какво маркира, всъщност?